Сумпанго – фестивалът на хвърчилата

Знаете ли къде се пускат най-големите хвърчила? В Гватемала. И за да бъдем максимално точни – в малкото село Сумпанго. Именно тук от 19 век един път в годината в небето политат десетки огромни хвърчила и започва фестивалът. В това селце живеят потомци на някога могъщата цивилизация на Централна Америка – маите. Животът им тече просто и като че ли еднообразно. Но на 1 ноември всичко се преобразява. Тук се стичат десетки хиляди туристи от цял свят, желаещи да видят необичайното и пъстро въздушно шоу.
Спектакълът на практика е последната част от традиционното честване на Деня на мъртвите. В навечерието местните почистват могилите на своите покойници. След което цяла нощ майсторят от бамбук и хартия моделите, с които ще се представят на следващия ден, когато започне конкурсът за въздушни чудовища.

На рамката от бамбук най-напред се появява зародишът – кръг от хартия, около половин метър в диаметър. След това по основата на кръга се прикрепят изрязани фигури. Когато прикрепените фигури станат 6-7 реда, хвърчилото придобива такива размери, че не се побира в стаята. А да се изнесе на улицата не бива – конкурентите биха могли да откраднат идеята. Затова работата върху модела продължава в сгънат вид. Диаметърът на готовото изделие обикновено е 3.6 метра, но има екземпляри, които достигат и до 12 метра. Звучи внушително – но да се повдигне във въздуха такова произведение на изкуството, си е истински проблем. Въпреки това, винаги поне четиридесет-петдесет от “състезателите” успяват да полетят – обикновено с усилията на поне четирима мъже и на попътния вятър :) . А хванат ли въздушния поток, книжните зверове могат да се реят във въздуха повече от час.
Рядко на някого се отдава да свали на земята своя красавец цял – най-често се заплитат в дърветата или падат отвисоко върху тревата. Но това едва ли е проблем – май с тези размери по-голям би бил съхранението им до следващата година. :)

Гуанабара – уютното пристанище на Рио де Жанейро

Това красиво място, заобиколено от пищни тропически гори, многобройни пясъчни ивици и причудливи скали, е подходящо за посещение през цялата година, но да не разкажем за него в разгара на лятото, когато всички реални и виртуални туристи си мечтаят само за едно - красиви плажове и освежителен морски бриз, - си е направо престъпление, което не можем да оправдаем даже и ако се позовем на петата поправка в американската конституция. :) Удивително кътче, по което причудливо са накацали острови, като че ли щедро разпръснати от някого по повърхността на морето, величествени хълмове и множество великолепни плажове. Гуанабара, така се казва пристанището на бразилската столица и в буквален превод от езика на местните племена тупи-гуарани означава “морски синуси, подобни на река”. За първи път европейски крак стъпва на този бряг в далечната 1502 г. Португалците, водени от прочутия мореплавател Гашпар де Лемош, акостирали по погрешка на 1,5- километровия пролив, свързващ залива с океана. Всичко това се случило в първия ден на януари, затова те не мислили дълго, когато решили да му дадат име – Рио де Жанейро, в превод Януарската река. А на града, който израснал по-късно на западния бряг, било съдено да стане столица на тази латиноамериканска страна и да носи същото име. Портът е приютил в пазвите си повече от 130 острова, а на входа на залива, също като вярна охрана, която дава 24-часово дежурство, се е изправил прочутият по цял свят 396-метров хълм Пау да Асукар, в превод Захарната глава. Склоновете на възвишението на практика са отвесни, по тях няма никаква растителност, затова покоряването му си е направо невъзможно. Единственият вариант да се стигне до върха е лифт, а гледката, която се открива от там към града, е приказно красива. Както стана дума вече, столицата е ситуирана на западното побрежие и с югоизточната част го свързва най-големият и най-високият мост в Бразилия – Рио-Нитерой, чиято дължина е над 13 км. Накратко: място, което си струва да бъде посетено, неслучайно го определят като едно от природните чудеса на света.

Сърцето на белгийската столица

Точно на границата на Фламандския север и Валонския юг, отдавна недолюбващи се ,e разположена столицата на Белгия – Брюксел.
Ако тръгнете на разходка в този удивителен град, бъдете готови заради узаконения билингвизъм и вековните противоречия да срещнете различни наименования на едно и също място. Най-популярният пример за това е мястото, което ще посетим днес - централният площад на града.
 Фламандците (народ от немската езикова група) го наричат Гроте Маркт, а валонците (южните белгийци) настояват името му да е Гран Плас. Но какво пък толкова! За нас по-важно е с какво е известно и впечатляващо това място. Очевидно има с какво, защото в списъка със световното културно наследство на ЮНЕСКО не се влиза току-така.

Гран Плас е като каменна брюкселска дантела. Ограден от трите си страни от здания на гилдии – търговци, занаятчии, лодкари, стрелци и т. н. Всички те, истински архитектурни перли, са строени в периода 16-17 век и носят имената на гилдията, която се е помещавала в тях. Истинското бижу на площада обаче е кметството. Тази огърлица на готическата архитектура е строена на няколко етапа и вероятно затова има оригинален асиметричен вид. А от 90-метровата й, богато орнаментирана кула гледа петметров позлатен Архангел Михаил, който е и покровител на града.
 Срещу кметството се намира Къщата на краля – името заблуждава: в нея никога не се живели кралски особи. В различни периоди там са се помещавали военен съд, затвор, склад на хлебопекарие, което обяснява и холандското наименование на сградата Хлебния дом. Днес там можете да видите колекция от дрехите на малчугана Жулиен – известен по цял свят като пикаещото момченце, най-милия символ на Брюксел. Жителите на града са големи фенове на каравалните шествия, фестивали и улични представления, а Гроте Маркт със средновековния си декор от каменна дантела е идеално място за това. Така че не се учудвайте, по което и време на годината да го посетите, ако попаднете във вихъра на някоя средновековна възстановка или в центъра на поредното историческо шествие.

Бамианската долина – свещеният град и взривяването на Буда

До това място е трудно да се стигне. Но все пак не невъзможно – изключително опасен и труден път все пак ще ви отведе до Града на боговете в Афганистан. Тук, заобиколен от планини, се намира градът, дал името си на свещената долина – Бамиан. В древността това място е било единственото сравнително подходящо за преминаване през Хиндукуш и е използвано като търговски коридор. През 2 в. тук се появяват първите будистки манастири – които в следващите три века стават повече от десет, а монасите, живеещи в тях – хиляди. А търговците и поклонниците, които идвали по тези места, отсядали в пещерите, издълбани в скалите, заобикалящи долината. По това време започва и строителството на две уникални статуи на Буда – направо в скалите са изсечени две фигури на божеството: едната с височина 55 метра, а другата – 37. Работата по скалните фигури продължава повече от два века – като освен изсичането, за издръжливост били и измазани. Лицата на малкия и големия Буда са изсечени от дърво, което също било подсилено с мазилка. Счита се, че в началото фигурите били украсени със скъпоценни камъни и злато. Светините преминават през много перипетии: присъединяването на долината към мюсюлманското царство на Газневид, нашествията на Чингис хан, които разграбили и буквално сравнили със земята прекрасния град Гаугал и великолепните му джамии. Но оцеляват. Поочукани малко от времето и от хората, те продължават да се взират отвисоко в кипящите долу земни страсти. До 2001 година, когато след месеци на обстрел с мощни експлозиви езическите божества са напълно унищожени от талибаните. Учените твърдят, че в долината има и други статуи, но засега са открили само една – на лежащия бог – през 2004 г. Под взривените скали те намират и будистки картини, рисувани с маслени бои. Подобни фрески, твърдят изследователите, има в още 12 от общо 50-те пещери на Бамианската долина. Така че въпреки взривените от талибаните забележителности, опасният път до това свещено място си струва – останало е още много за виждане.

Стоухендж

Тук може да видиш следи от праисторическите хора. Изчезнали племена, оставили следи навсякъде. И тези огромни камъни са част от тях. Така Шерлок Холмс описва в писмо до д-р Уотсън мястото, към което се отправяме днес.

Камъни, и още камъни – големи, малки, повалени, изправени, подредени във формата на буквата П. Сякаш някакъв гигант е захвърлил тук своите кубчета, оставяйки недостроена къщата, която е смятал да прави.

А между тях днес се разхождат само туристите и вятърът. Първите с удивление слушат разказа на екскурзоводите за загадките на тези места, а вятърът не се учудва на нищо. Все пак той е тук вече няколко хилядолетия – от момента на построяването на Стоунхендж, предполага се в периода  1900 – 1960 г. пр. н. е.

Една от загадките на това място са строителните материали. Учените обясняват, че блоковете тук са от различен вид – долерит, пясъчни, риолит (вулканична лава) и варовикови туфи. И това, което е най-интересно – най-близкото находище на тези видове е в Уелс, на четири часа път с кон. Как древните хора са довлачили дотук тези огромни сини каменни късове с общо тегло над 400 тона? Изследователите са на мнение, че това се се случило с канута по вода. На въпроса, как са стигнали другият вид камъни, наричани сивата овца, най-тежки измежду всички, чиито находища са на около 30-тина километра, обаче отговор и до днес няма. Смята се, че даже 1000 души не са в състояние да доставят тези 50-тонни късове на строителната площадка за по-малко от седем години.

Защо е бил този титаничен труд? За какво им е било това място на прадедите на англичаните?

Някои смятат, че това е била обсерватория – неслучайно в деня на лятното слънцестоене слънцето се издига точно над един от камъните, наричан Петата. Други пък са уверени, че тук древните са изучавали математика – защото различните елементи са подредени така, че образуват определени математически знаци. Други пък наричат мястото компютърът на каменната ера.

Най-точното определение на Стоунхендж обаче все пак е свидетелство за неограничените човешки възможности.

Два символа на Лондон – през мъглата и вековете

Днес се отправяме към една от най-старите крепости на мъгливия Албион. За десет века тя е изпълнявала функциите на затвор, министерство на финансите, укрепление, кралска резиденция, монетен двор, арсенал, първата кралска обсерватория, че даже и на зоопарк. Разбира се, че става дума за Лондонския Тауър. Той е бил една от най-укрепените и непристъпни средновековни цитадели. Влизането в нея не само било изключително трудно, но и на практика било абсолютно невъзможно да се случи незабелязано. Затова не е чудно, че през 1100 г. тук се установява и първият затвор. За дълги години мястото се превръща в синоним на тъмница за високопоставени особи и аристократи. Стените още помнят височайшите особи - царете на Франция и Шотландия, минали оттук, както и членовете на семействата им; а ако можеха да говорят, щяха да разкажат за кървавите убийства и екзекуции: тук са убити Едуард Пети и по-малкият му брат и Хенрих Шести. Три кралици също са завършили земния си път на това място – Ан Болейн, Джейн Грей и Катрин Хауърд. На кървавата и страшна история на крепостта е сложена точка през 1747 г., когато тук е провежда последната екзекуция, макар че през 20 век, по време на Първата и на Втората световна война, печалната й слава е възродена за кратко, когато в нея са били държани военнопленници и шпиони. От самото си създаване и до момента съоръжението винаги е било охранявано. Само че задълженията на днешните охранители нямат нищо общо с тези на предшествениците им – днес те са по-скоро гидове и провеждат турове за туристите. Не толкова лежерно обаче е ежедневието на охраната на кралското съкровище - и до момента тя ежеминутно бди над скъпоценностите на империята. А със сигурност има какво да се пази. Сред драгоценните камъни, с които са украсени короната и скиптърът, посетителите могат да видят и части от най-големия диамант, откриван досега – Кулинан. Недалече от това място се намира още един лондонски символ, носещ името на кулата – Тауър Бридж, открит през 1894 г. Решението да се построи мостът над Темза било взето заради увеличения поток от пешеходци и конен транспорт в района на пристанището Ийст Енд през втората половина на 19 в. За построяването на двете му кули и пешеходните алеи са използвани повече от 11 000 тона стомана, а за да бъде защитен металът от корозия, е бил облицован с камъни в готически стил. Цялото това великолепие е струвало на кралската хазна астрономическа сума, но пък, който го е видял, може да потвърди, че всяка похарчена лира си струва.

Велинград и красивите Родопи

Велинград определено е едно от градчетата в България, което всеки трябва да посети. То е едновременно и курорт, но въпреки това все още не се е обезличил и не е барикадиран от хотели. Мястото се слави с красотата и спокойствието си, с минералните си, лечебни извори, рехабилитация, СПА услуги. Велинград е идеално място за релакс, а също така се предпочита и за абитуриентски балове, студентски празненства и други поводи.

Паркът Клептуза и обявен за защитена местност. Там извира най-големият карстов извор в България, има огромно разнообразие на растителност, както и много вековни дървета. В Клептузата можете да покарате водно колело, да пиете по бира, или просто да се разходите - все пак той е едно изключително красиво и романтично място.

Забележителностите около Велинград не са малко - Белмекен, язовир Батак и Цигов чарк, средновековната крепост Цепина, от която са управлявани Родопите, пещерата Лепеница и много други. Елин Връх е най-близкият и подходящ за изкачване връх до града, който разполага с добре поддържана екопътека и при хубаво време от центъра на града до върха се стига за по-малко от три часа пеша. Предвид това, че се намира в Родопите, около градчето има много други природни красоти, на които си заслужава да се насладите. 

Ако решите да отидете на почивка във Велинград имате голям избор от места за настаняване: хотели от всички звезди, къщи за гости, вили, дори отделни стаи под наем в неформална обстановка. Туристически градът е добре развит, с множество заведения от всеки тип.
Определено това е едно от местата в България, които са препоръчителни за почивка, а и се намира само на около час и половина с кола както от София, така и от Пловдив.