Храмът на Хатшепсут

Водите на Нил разделяли Египет на две: на царството на живите и царството на мъртвите. И докато на източния бряг се строяли дворци и величествени храмове, прославящи боговете, на запад се въздигали пирамиди и възпоминателни храмове на египетските владетели. Един от тези храмове е посветен на дъщерята на Тумос I – единствената жена фараон Хатшепсут. Заупокойната постройка е издигната в средата на 2 в. пр. н. е. и самата царица го нарекла Джесер Джесер, което в превод означава най-свещен от свещените.

Светинята е разположена в подножието на скали, които образуват около нея своеобразен амфитеатър. Величествената обител с колонади заема три огромни тераси, съединени помежду си с широки наклонени пътища. Стените са покрити с древноегипетски йероглифи, надписи и релефи. Тук е изобразена и митичната история за божественото раждане на царицата, чийто баща според легендата бил бог Амон, който се явил на майката й в образа на  Тумос I, както и описание на търговската експедиция в загадъчната страна Пунт, където египтяните се отправили за подправки, ароматни соли, абанос и злато.

Има във възпоминателния храм и изображение на самата владетелка – в мъжки образ, в мъжки дрехи и брада – задължителен атрибут на фараонските статуи в Египет.

Хатшепсут с право се смята за една от най-известните жени не само в историята на страната, но и в световната история. За годините на своето управление тя завършила възстановяването на Египет след окупацията на хиксосите и узаконила търговията. Периодът на управлението й бил мирен и спокоен и донесъл на древната държава огромни богатства. Били реализирани стотици строителни проекти.

Това не попречило обаче на Тутмос III, доведения й син, след смъртта й да заповяда унищожаването на всичките й изображения. Множество надписи и релефи в храма били съсипани, но той все пак оцелял, макар и в средните векове да се превърнал в руини.

Разкопките на мястото започват чак в края на 19 в., а през 1961 г. започва и работата по възстановяването на храмовия комплекс на великата царица. Благодарение на тази реставрация днес тя с полуусмивка се взира от височината в хилядите туристи. 

Фахда – най-високият фонтан в света

На крайбрежието на Червено море, в Саудитска Арабия, в един от най-големите й градове – Джидда – живописно се е разположил един от най-удивителните фонтани в света. А причините за удивлението са поне четири.

Първата е, че си има собствето име – а то не е дошло случайно, получава го в чест на крал  Фахда ибн Абдел Азиз Ал Сауда, по времето на чието управление е построен  (1980-1985).

На второ място – той е разположен точно на брега на морето, поради което се захранва с морска вода, което от инженерна гледна точка е изключително трудно осъществимо.

Третото, с което впечатлява това невероятно съоръжение, е фактът, че мощните му струи бият на внушителната височина от 312 метра, за сравнение Айфеловата кула се извисява над земята със скромните си в сравнителен план 301 метра.

И накрая – фонтанът работи непрекъснато. Да бъде изключен, може само в случаи на непредвидени и опасни ситуации.

Самото съоръжение представлява гигантски бял стълб вода, която, освен че е изключително красива гледка, служи на гостите на града и като добър ориентир. Без значение колко са се отдалечили, водният стълб като пътеводна светлина им показва пътя към побрежието на Джидда.

За основа на фонтана служи четириъгълна чаша, направена под формата на традиционен съд за благовонни масла. Две мощни струи в секунда изтласкват по 625 литра вода със скорост 375 км/ч., а общата водна маса, “висяща” във въздуха, е 19 тона.

Фахда изглежда фантастично по всяко време на денонощието и властите на града умишлено не го сабдяват със сложни видове подсветки – така още повече подчертават величието на това инженерно чудо.

Непонятен обаче остава един факт – по каква причина това невероятно човешко творение все още не е попаднало в книгата за рекорди „Гинес”. Официалният рекорд според книгата принадлежи на съоръжение в щата Аризона, коeто повдига струята едва на 171 метра, при това работи само 15 минути на ден.

А може би не е толкова чудно -  изключителността по правило не се нуждае от доказване чрез класации.

Загадъчното гробище на викингите

Викингите – сурови и страшни, смели мореплаватели и безпощадни морски разбойници, търговци и колонизатори. Те постоянно се отправяли на поход – само и само да завоюват нови територии за народа си. Знаем ли нещо повече от това за тези мъже от Севера? Не – те не оставяли след себе си никакви текстове и свидетелства. Всичко, което сме научили за тях, е получено от писмените източници на други народи, от скандинавските предания, които съществували до 13 в. само в устна форма, и от археологическите разкопки. Едно от най-загадъчните места, свързани с норманите, както още ги наричат, е Линдхолм Хойе, недалеч от датския град Олборг, и към него потегляме днес. На това място са се намирали две древни викингски селища, които археолозите отнасят към периода 700 – 1150 г., и място за погребения до тях. Гробището е съществувало от 400-450 г. и най-старата му могила е разположена на върха на хълма, а най-новата – в подножието му. Общо 700 на брой - и всичките отбелязани с камъни: овалната форма на каменните късове показвала, че на това място е положена жена, а мъжките могили били отбелязвани с триъгълници или кораби. До тези заключения археолозите стигат на базата на намерените в гробниците вещи – украшения и гребени в първия случай и оръжия и катарами във втория. По древен обичай тези северни племена кремирали покойниците си на мястото, където ще бъдат положени – считали, че така пътят им в отвъдното ще е по-лек. В 1200 г. селището запустява, защото подвижните пясъци засипали всичко. За дълги години те скрили под дебелите си слоеве от очите на хората мистериозните надгробни могили. Чак в средата на миналия век при разкопки било открито и проучено това тайнствено място – на върха на 42-метров хълм над красив фиорд – последното пристанище на страховитите завоеватели.

Миниатюрната страна на чудесата в Хамбург

Братята близнаци Фредерик и Джери Браун искали да изненадат и да впечатлят хората – а знаете, когато някой истински иска нещо, почти винаги успява да го случи. В конкретния случай – даже в степен, много по-голяма от предвиденото. :) Те успяват да направят… най-дългия релсов път на Стария континент. Е, в миниатюра – но пък превъзходната степен “най” си е вярна. Проектът им стартира в самото начало на Милениума, а през 2001 г. вече се появяват и първите квартали на удивителната приказна страна - Miniatur Wunderland. През 2008 г. постоянно разрастващата се „държава” вече имала оформени пет нови територии: Хамбург и побрежието му, Съединените американски щати, Скандинавието, Швейцария и Австрия. Малко по-късно братята добавят Кнухинген и Харц. Площадът на тази чудновата страна е 4 хиляди квадратни метра, цялата й територия е буквално оплетена от 12-километров релсов път, а на повече от 1000 кв. м са разположени различни модели: 900 влака с 14000 вагона (дължината на най-голямата композиция е почти 15 метра), 1200 семафора, почти 300 000 сигнални светлини и още толкова дървета, хиляди къщи и фигурки на хора и животни – всичките изработени по индивидуален проект. Малките влакчета се промушват покрай Скалистите планини и планината Ръшмор, през скандинавските фиорди и швейцарския Мархорн, преодоляват шестметрови стръмни планински склонове. В този свят като в истинския се организират концерти, различни празнични мероприятия, случват се пътнотранспортни произшествия, има аварии, стачки, пожари, които гасят пожарни команди, дошли от всички краища на страната. Навсякъде животът си тече по реда си – дори денят сменя нощта. И всичко това се управлява мъдро от 40 компютъра. За да се появи това чудо, са били нужни около 8 милиона евро, 4000 тона стомана и над 600 000 часа усърдна работа. Засега. Защото работата тук не свършва никога – през 2014 година предстои Miniatur Wunderland да завоюва нови територии – Франция, Италия, Африка, Индия и Великобритания. А железният път да стане дълъг цели 20 км. И нищо чудно – желанието да изненадаш и впечатлиш не познава граници. И слава богу.

Сумпанго – фестивалът на хвърчилата

Знаете ли къде се пускат най-големите хвърчила? В Гватемала. И за да бъдем максимално точни – в малкото село Сумпанго. Именно тук от 19 век един път в годината в небето политат десетки огромни хвърчила и започва фестивалът. В това селце живеят потомци на някога могъщата цивилизация на Централна Америка – маите. Животът им тече просто и като че ли еднообразно. Но на 1 ноември всичко се преобразява. Тук се стичат десетки хиляди туристи от цял свят, желаещи да видят необичайното и пъстро въздушно шоу.
Спектакълът на практика е последната част от традиционното честване на Деня на мъртвите. В навечерието местните почистват могилите на своите покойници. След което цяла нощ майсторят от бамбук и хартия моделите, с които ще се представят на следващия ден, когато започне конкурсът за въздушни чудовища.

На рамката от бамбук най-напред се появява зародишът – кръг от хартия, около половин метър в диаметър. След това по основата на кръга се прикрепят изрязани фигури. Когато прикрепените фигури станат 6-7 реда, хвърчилото придобива такива размери, че не се побира в стаята. А да се изнесе на улицата не бива – конкурентите биха могли да откраднат идеята. Затова работата върху модела продължава в сгънат вид. Диаметърът на готовото изделие обикновено е 3.6 метра, но има екземпляри, които достигат и до 12 метра. Звучи внушително – но да се повдигне във въздуха такова произведение на изкуството, си е истински проблем. Въпреки това, винаги поне четиридесет-петдесет от “състезателите” успяват да полетят – обикновено с усилията на поне четирима мъже и на попътния вятър :) . А хванат ли въздушния поток, книжните зверове могат да се реят във въздуха повече от час.
Рядко на някого се отдава да свали на земята своя красавец цял – най-често се заплитат в дърветата или падат отвисоко върху тревата. Но това едва ли е проблем – май с тези размери по-голям би бил съхранението им до следващата година. :)

Гуанабара – уютното пристанище на Рио де Жанейро

Това красиво място, заобиколено от пищни тропически гори, многобройни пясъчни ивици и причудливи скали, е подходящо за посещение през цялата година, но да не разкажем за него в разгара на лятото, когато всички реални и виртуални туристи си мечтаят само за едно - красиви плажове и освежителен морски бриз, - си е направо престъпление, което не можем да оправдаем даже и ако се позовем на петата поправка в американската конституция. :) Удивително кътче, по което причудливо са накацали острови, като че ли щедро разпръснати от някого по повърхността на морето, величествени хълмове и множество великолепни плажове. Гуанабара, така се казва пристанището на бразилската столица и в буквален превод от езика на местните племена тупи-гуарани означава “морски синуси, подобни на река”. За първи път европейски крак стъпва на този бряг в далечната 1502 г. Португалците, водени от прочутия мореплавател Гашпар де Лемош, акостирали по погрешка на 1,5- километровия пролив, свързващ залива с океана. Всичко това се случило в първия ден на януари, затова те не мислили дълго, когато решили да му дадат име – Рио де Жанейро, в превод Януарската река. А на града, който израснал по-късно на западния бряг, било съдено да стане столица на тази латиноамериканска страна и да носи същото име. Портът е приютил в пазвите си повече от 130 острова, а на входа на залива, също като вярна охрана, която дава 24-часово дежурство, се е изправил прочутият по цял свят 396-метров хълм Пау да Асукар, в превод Захарната глава. Склоновете на възвишението на практика са отвесни, по тях няма никаква растителност, затова покоряването му си е направо невъзможно. Единственият вариант да се стигне до върха е лифт, а гледката, която се открива от там към града, е приказно красива. Както стана дума вече, столицата е ситуирана на западното побрежие и с югоизточната част го свързва най-големият и най-високият мост в Бразилия – Рио-Нитерой, чиято дължина е над 13 км. Накратко: място, което си струва да бъде посетено, неслучайно го определят като едно от природните чудеса на света.

Сърцето на белгийската столица

Точно на границата на Фламандския север и Валонския юг, отдавна недолюбващи се ,e разположена столицата на Белгия – Брюксел.
Ако тръгнете на разходка в този удивителен град, бъдете готови заради узаконения билингвизъм и вековните противоречия да срещнете различни наименования на едно и също място. Най-популярният пример за това е мястото, което ще посетим днес - централният площад на града.
 Фламандците (народ от немската езикова група) го наричат Гроте Маркт, а валонците (южните белгийци) настояват името му да е Гран Плас. Но какво пък толкова! За нас по-важно е с какво е известно и впечатляващо това място. Очевидно има с какво, защото в списъка със световното културно наследство на ЮНЕСКО не се влиза току-така.

Гран Плас е като каменна брюкселска дантела. Ограден от трите си страни от здания на гилдии – търговци, занаятчии, лодкари, стрелци и т. н. Всички те, истински архитектурни перли, са строени в периода 16-17 век и носят имената на гилдията, която се е помещавала в тях. Истинското бижу на площада обаче е кметството. Тази огърлица на готическата архитектура е строена на няколко етапа и вероятно затова има оригинален асиметричен вид. А от 90-метровата й, богато орнаментирана кула гледа петметров позлатен Архангел Михаил, който е и покровител на града.
 Срещу кметството се намира Къщата на краля – името заблуждава: в нея никога не се живели кралски особи. В различни периоди там са се помещавали военен съд, затвор, склад на хлебопекарие, което обяснява и холандското наименование на сградата Хлебния дом. Днес там можете да видите колекция от дрехите на малчугана Жулиен – известен по цял свят като пикаещото момченце, най-милия символ на Брюксел. Жителите на града са големи фенове на каравалните шествия, фестивали и улични представления, а Гроте Маркт със средновековния си декор от каменна дантела е идеално място за това. Така че не се учудвайте, по което и време на годината да го посетите, ако попаднете във вихъра на някоя средновековна възстановка или в центъра на поредното историческо шествие.