Сумпанго – фестивалът на хвърчилата

Знаете ли къде се пускат най-големите хвърчила? В Гватемала. И за да бъдем максимално точни – в малкото село Сумпанго. Именно тук от 19 век един път в годината в небето политат десетки огромни хвърчила и започва фестивалът. В това селце живеят потомци на някога могъщата цивилизация на Централна Америка – маите. Животът им тече просто и като че ли еднообразно. Но на 1 ноември всичко се преобразява. Тук се стичат десетки хиляди туристи от цял свят, желаещи да видят необичайното и пъстро въздушно шоу.
Спектакълът на практика е последната част от традиционното честване на Деня на мъртвите. В навечерието местните почистват могилите на своите покойници. След което цяла нощ майсторят от бамбук и хартия моделите, с които ще се представят на следващия ден, когато започне конкурсът за въздушни чудовища.

На рамката от бамбук най-напред се появява зародишът – кръг от хартия, около половин метър в диаметър. След това по основата на кръга се прикрепят изрязани фигури. Когато прикрепените фигури станат 6-7 реда, хвърчилото придобива такива размери, че не се побира в стаята. А да се изнесе на улицата не бива – конкурентите биха могли да откраднат идеята. Затова работата върху модела продължава в сгънат вид. Диаметърът на готовото изделие обикновено е 3.6 метра, но има екземпляри, които достигат и до 12 метра. Звучи внушително – но да се повдигне във въздуха такова произведение на изкуството, си е истински проблем. Въпреки това, винаги поне четиридесет-петдесет от “състезателите” успяват да полетят – обикновено с усилията на поне четирима мъже и на попътния вятър :) . А хванат ли въздушния поток, книжните зверове могат да се реят във въздуха повече от час.
Рядко на някого се отдава да свали на земята своя красавец цял – най-често се заплитат в дърветата или падат отвисоко върху тревата. Но това едва ли е проблем – май с тези размери по-голям би бил съхранението им до следващата година. :)

Гуанабара – уютното пристанище на Рио де Жанейро

Това красиво място, заобиколено от пищни тропически гори, многобройни пясъчни ивици и причудливи скали, е подходящо за посещение през цялата година, но да не разкажем за него в разгара на лятото, когато всички реални и виртуални туристи си мечтаят само за едно - красиви плажове и освежителен морски бриз, - си е направо престъпление, което не можем да оправдаем даже и ако се позовем на петата поправка в американската конституция. :) Удивително кътче, по което причудливо са накацали острови, като че ли щедро разпръснати от някого по повърхността на морето, величествени хълмове и множество великолепни плажове. Гуанабара, така се казва пристанището на бразилската столица и в буквален превод от езика на местните племена тупи-гуарани означава “морски синуси, подобни на река”. За първи път европейски крак стъпва на този бряг в далечната 1502 г. Португалците, водени от прочутия мореплавател Гашпар де Лемош, акостирали по погрешка на 1,5- километровия пролив, свързващ залива с океана. Всичко това се случило в първия ден на януари, затова те не мислили дълго, когато решили да му дадат име – Рио де Жанейро, в превод Януарската река. А на града, който израснал по-късно на западния бряг, било съдено да стане столица на тази латиноамериканска страна и да носи същото име. Портът е приютил в пазвите си повече от 130 острова, а на входа на залива, също като вярна охрана, която дава 24-часово дежурство, се е изправил прочутият по цял свят 396-метров хълм Пау да Асукар, в превод Захарната глава. Склоновете на възвишението на практика са отвесни, по тях няма никаква растителност, затова покоряването му си е направо невъзможно. Единственият вариант да се стигне до върха е лифт, а гледката, която се открива от там към града, е приказно красива. Както стана дума вече, столицата е ситуирана на западното побрежие и с югоизточната част го свързва най-големият и най-високият мост в Бразилия – Рио-Нитерой, чиято дължина е над 13 км. Накратко: място, което си струва да бъде посетено, неслучайно го определят като едно от природните чудеса на света.

Сърцето на белгийската столица

Точно на границата на Фламандския север и Валонския юг, отдавна недолюбващи се ,e разположена столицата на Белгия – Брюксел.
Ако тръгнете на разходка в този удивителен град, бъдете готови заради узаконения билингвизъм и вековните противоречия да срещнете различни наименования на едно и също място. Най-популярният пример за това е мястото, което ще посетим днес - централният площад на града.
 Фламандците (народ от немската езикова група) го наричат Гроте Маркт, а валонците (южните белгийци) настояват името му да е Гран Плас. Но какво пък толкова! За нас по-важно е с какво е известно и впечатляващо това място. Очевидно има с какво, защото в списъка със световното културно наследство на ЮНЕСКО не се влиза току-така.

Гран Плас е като каменна брюкселска дантела. Ограден от трите си страни от здания на гилдии – търговци, занаятчии, лодкари, стрелци и т. н. Всички те, истински архитектурни перли, са строени в периода 16-17 век и носят имената на гилдията, която се е помещавала в тях. Истинското бижу на площада обаче е кметството. Тази огърлица на готическата архитектура е строена на няколко етапа и вероятно затова има оригинален асиметричен вид. А от 90-метровата й, богато орнаментирана кула гледа петметров позлатен Архангел Михаил, който е и покровител на града.
 Срещу кметството се намира Къщата на краля – името заблуждава: в нея никога не се живели кралски особи. В различни периоди там са се помещавали военен съд, затвор, склад на хлебопекарие, което обяснява и холандското наименование на сградата Хлебния дом. Днес там можете да видите колекция от дрехите на малчугана Жулиен – известен по цял свят като пикаещото момченце, най-милия символ на Брюксел. Жителите на града са големи фенове на каравалните шествия, фестивали и улични представления, а Гроте Маркт със средновековния си декор от каменна дантела е идеално място за това. Така че не се учудвайте, по което и време на годината да го посетите, ако попаднете във вихъра на някоя средновековна възстановка или в центъра на поредното историческо шествие.

Бамианската долина – свещеният град и взривяването на Буда

До това място е трудно да се стигне. Но все пак не невъзможно – изключително опасен и труден път все пак ще ви отведе до Града на боговете в Афганистан. Тук, заобиколен от планини, се намира градът, дал името си на свещената долина – Бамиан. В древността това място е било единственото сравнително подходящо за преминаване през Хиндукуш и е използвано като търговски коридор. През 2 в. тук се появяват първите будистки манастири – които в следващите три века стават повече от десет, а монасите, живеещи в тях – хиляди. А търговците и поклонниците, които идвали по тези места, отсядали в пещерите, издълбани в скалите, заобикалящи долината. По това време започва и строителството на две уникални статуи на Буда – направо в скалите са изсечени две фигури на божеството: едната с височина 55 метра, а другата – 37. Работата по скалните фигури продължава повече от два века – като освен изсичането, за издръжливост били и измазани. Лицата на малкия и големия Буда са изсечени от дърво, което също било подсилено с мазилка. Счита се, че в началото фигурите били украсени със скъпоценни камъни и злато. Светините преминават през много перипетии: присъединяването на долината към мюсюлманското царство на Газневид, нашествията на Чингис хан, които разграбили и буквално сравнили със земята прекрасния град Гаугал и великолепните му джамии. Но оцеляват. Поочукани малко от времето и от хората, те продължават да се взират отвисоко в кипящите долу земни страсти. До 2001 година, когато след месеци на обстрел с мощни експлозиви езическите божества са напълно унищожени от талибаните. Учените твърдят, че в долината има и други статуи, но засега са открили само една – на лежащия бог – през 2004 г. Под взривените скали те намират и будистки картини, рисувани с маслени бои. Подобни фрески, твърдят изследователите, има в още 12 от общо 50-те пещери на Бамианската долина. Така че въпреки взривените от талибаните забележителности, опасният път до това свещено място си струва – останало е още много за виждане.